„РУСАЛКА”
Алексей Алексеевич Ганин (1893-1925 г.)
Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев
РУСАЛКА
3. Р.
I.
Русалка – зелени косите,
не бой се от плахи очи;
край сивия мъх на скалите
часът нецелуван звучи.
Разбрах – няма щастие още,
ще чезне сред приказен свят,
ще спрат синеоките Нощи
и Дни златокъдри ще спят.
Ти пак ще заминеш далече
в лазурни средморски страни
и спомен за северна среща
ще плискаш по бели вълни.
Одежди от слънчева прежда
в крилати зори тлеят там
и слънцето погледи свежда
зад гърбав назъбен балкан.
II.
Аз, горски космат чудотворец
с печална луна сред брада,
ще тръгна и звездни простори
ще сипя над черна вода.
В сърцето си свирка от злато
извайвам с тъгата край мен
и песен за теб недопята
ще сплитам на пясък студен.
Небе и море ще погаля
с ръцете си борови, знам,
тъгата във фар ще запаля,
на бурите песни ще дам.
Небето в игра ще се люшне,
води ще припяват куплет,
но вятър умиращ ще шушне:
„Тя няма да дойде при теб!”
III.
Далече е тя и не чува,
щом чуе, забравя подир;
в сърцето й с приказки плува
разбойник от къдрава шир.
Той сресва косите й влажни,
а морската буря се скри,
блаженство вълните подклаждат,
в очите й слънце искри.
Лицето й – тихо и ясно,
по-ласкав от струя другар,
тя с песен за вечер прекрасна
целувка дарява му с жар...
Сънува, че пръстени горе
в поляните цветни цъфтят...
Над тях риби в кръг ще затворят
тоз сребърен песенен път.
IV.
Горещия звук на разлъка
ще хвърля зад морския бряг.
И в камък от болка и мъка
превръща се свирката пак.
Луната ще падне, след нея
ще влее животът беда
и тихо море ще люлее
мъгла с побеляла брада.
Под моя живителен пояс
полярен всемраз ще вали,
прикрит от студената болест,
ще легна до наште скали.
Последна сълза ще се вие,
последен поток ще пълзи,
краката ми корен ще впият,
в очите ми мъх ще сълзи.
А звездното ехо без пяна
над мъртвата пуст ще е там,
без песни и смях ще остана,
ще бъда самотен и сам.
* Ганин посвещава стихотворението „Русалка” на съпругата на своя приятел Есенин – Зинаида Райх, в която е бил влюбен. С „Разбойник с кудрявых полей” авторът визира Сергей Есенин.
Ударения
РУСАЛКА
I.
Руса́лка – зеле́ни коси́те,
не бо́й се от пла́хи очи́;
край си́вия мъ́х на скали́те
часъ́т нецелу́ван звучи́.
Разбра́х – ня́ма шта́стие о́ште,
ште че́зне сред при́казен свя́т,
ште спра́т синео́ките Но́шти
и Дни́ златокъ́дри ште спя́т.
Ти па́к ште зами́неш дале́че
в лазу́рни средмо́рски страни́
и спо́мен за се́верна сре́шта
ште пли́скаш по бе́ли вълни́.
Оде́жди от слъ́нчева пре́жда
в крила́ти зори́ тле́ят та́м
и слъ́нцето по́гледи све́жда
зад гъ́рбав назъ́бен балка́н.
II.
Аз, го́рски косма́т чудотво́рец
с печа́лна луна́ сред брада́,
ште тръ́гна и зве́здни просто́ри
ште си́пя над че́рна вода́.
В сърце́то си сви́рка от зла́то
изва́йвам с тъга́та край ме́н
и пе́сен за те́б недопя́та
ште спли́там на пя́сък студе́н.
Небе́ и море́ ште пога́ля
с ръце́те си бо́рови, зна́м,
тъга́та във фа́р ште запа́ля,
на бу́рите пе́сни ште да́м.
Небе́то в игра́ ште се лю́шне,
води́ ште припя́ват купле́т,
но вя́тър уми́рашт ште шу́шне:
„Тя ня́ма да до́йде при те́б!”
III.
Дале́че е тя́ и не чу́ва,
штом чу́е, забра́вя поди́р;
в сърце́то й с при́казки плу́ва
разбо́йник от къ́драва ши́р.
Той сре́сва коси́те й вла́жни,
а мо́рската бу́ря се скри́,
блаже́нство вълни́те подкла́ждат,
в очи́те й слъ́нце искри́.
Лице́то й – ти́хо и я́сно,
по-ла́скав от стру́я друга́р,
тя с пе́сен за ве́чер прекра́сна
целу́вка даря́ва му с жа́р...
Съну́ва, че пръ́стени го́ре
в поля́ните цве́тни цъфтя́т...
Над тя́х ри́би в кръ́г ште затво́рят
тоз сре́бърен пе́сенен пъ́т.
IV.
Горе́штия зву́к на разлъ́ка
ште хвъ́рля зад мо́рския бря́г.
И в ка́мък от бо́лка и мъ́ка
превръ́шта се сви́рката па́к.
Луна́та ште па́дне, след не́я
ште вле́е живо́тът беда́
и ти́хо море́ ште люле́е
мъгла́ с побеля́ла брада́.
Под мо́я живи́телен по́яс
поля́рен всемра́з ште вали́,
прикри́т от студе́ната бо́лест,
ште ле́гна до на́ште скали́.
После́дна сълза́ ште се ви́е,
после́ден пото́к ште пълзи́,
крака́та ми ко́рен ште впи́ят,
в очи́те ми мъ́х ште сълзи́.
А зве́здното е́хо без пя́на
над мъ́ртвата пу́ст ште е та́м,
без пе́сни и смя́х ште оста́на,
ште бъ́да само́тен и са́м.
Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев
Алексей Ганин
РУСАЛКА
3. Р.
I.
Русалка – зелёные косы,
Не бойся испуганных глаз,
На сером оглохшем утёсе
Продли нецелованный час.
Я понял, – мне сердце пророчит,
Что сгинут за сказками сны,
Пройдут синеглазые Ночи,
Уснут златокудрые Дни.
И снова уйдёшь ты далече,
В лазурное море уйдёшь,
И память о северной встрече
По белой волне расплеснёшь.
Одежды из солнечной пряжи
Истлеют на крыльях зари,
И солнце лица не покажет
За горбом щербатой горы.
II.
Косматым лесным чудотворцем
С печальной луной в бороде
Пойду я и звёздные кольца
Рассыплю по чёрной воде.
Из сердца свирель золотую
Я выкую в синей тоске
И песнь про тебя забытую
Сплету на холодном песке.
И буду пред небом и морем
Сосновые руки вздымать,
Маяком зажгу моё горе
И бурями-песнями звать.
Замутится небо играя,
И песню повторит вода,
Но ветер шепнёт умирая:
Она не придёт никогда.
III.
Она далеко, – не услышит,
Услышит, – забудет скорей;
Ей сказками на сердце дышит
Разбойник с кудрявых полей.
Он чешет ей влажные косы –
И в море стихает гроза,
И негой из синего плеса,
Как солнце, заискрят глаза.
Лицо её тихо и ясно,
Что друг её, ласковей струй,
И песней о вечере красном
Сжигает в губах поцелуй.
Ей снится в заоблачном дыме
Поля и расцвеченный круг,
И рыбы смыкают над ними
Серебряный, песенный круг.
IV.
И снова горящие звуки
Я брошу на бездны морей.
И в камень от боли и муки
Моя превратится свирель.
Луна упадет, разобьётся.
Смешаются дни и года,
И тихо на море качнётся
Туманом седым борода.
Под небо мой радужный пояс
Взовьется с полярных снегов,
И снова, от холода кроясь,
Я лягу у диких холмов.
Шумя протечёт по порогам,
Последним потоком слеза,
Корнями врастут мои ноги,
Покроются мхами глаза.
Не вспенится звёздное эхо
Над мёртвою зыбью пустынь,
И вечно без песен и смеха
Я буду один и один.
1917 г.
---------------
Руският поет и писател Алексей Алексеевич Ганин е роден на 28 юли 1893 г. в с. Коншино, Вологодска губерния. Учил е във Вологодския акушеро-фелдшерски институт (1911-1914 г.). Първите си стихове публикува във в. „Эхо” през 1913 г. През 1916 г. се запознава със Сергей Есенин и двамата стават близки приятели. Публикува поезия в издания и сборници като „Скифы” (1917 г.), „Конница бурь” (1920 г.), „Кооперация Севера”, „Записки Передвижного Общедоступного театра” (1920 г.) и др. В началото на 20-те години на ХХ в. заедно с група съмишленици създава Програма за спасение на Русия и подготвя антиболшевишките „Тезисы” на програмата. Автор е на поетичните сборници „Звёздный корабль” (1920 г.) и „Былинное поле” (1924 г.), на 11 самиздатски стихосбирки (1920-1921 г.): „Коншино”, „В огне и славе”, „Вечер”, „Золотое безлюдье”, „Кибураба”, „Красный час”, „Мешок алмазов”, „Певучий берег”, „Раскованный мир”, „Сарай”, „Священный клич”, на романа-притча „Завтра” (1923 г.) и др. Голяма част от творчеството му не е запазена. През 1924 г. е арестуван с обвинение за принадлежност към антидържавна организация и на 30 март 1925 г. е разстрелян без съд и присъда в подземията на „Люблянка” в Москва от органите за държавна сигурност. Реабилитиран е посмъртно през 1966 г.